На панаира в Кнежа! Има всичко! Поне така се вижда от снимката на Борисова.

Операция "Бели бъбреци" или хранително - вкусовата демокрация като културен метаболизъм

Не можахме да се наситим веднъж завинаги. Да смелим неспокойствието, че няма да успеем да се нахраним и затова изкупихме бъдещето под различни форми на суб-продукти, каквото и да означава това. Някъде във все още озоновата зора на тунела, основната болка на нас, българите, беше да превърнем биологизма си в мислещо същество ,такова, което никога вече няма да си признава, че е гладно, дори напротив. Ще замълчи пред очевидния факт как храната е вече нещо различно, такова ,носещо не само удоволствие, а и политика. Изтънчеността на леката промишленост се обогати с допълнителна доза стандарти, зависещи от някаква нова култура, култура на повърхността, "Е" вече не обозначава само главни пътища, а и нещо повече. Бил съм "Родопа" в края на 80-те, не страхувах какво ще сложат в кренвиршите, страхувах се аз да не попадна там, макар, че качеството им веднага би скочило. Кръв, пот, мечове, лоши погледи. Иначе заколението е невъзможно, и вероятно е имало анималисти-дерматолози, за да не попадне некачествена кожа от цеха за обувки в цеха за салами(намаляха луканките за сметка на обувките). Обратното не е фатално.. като в стария виц за празненството на АПК-то. Свършило мезето , ветеринарят, силно почерпен влязъл при свинете и казал на работника: Ей туй прасе ми заколи! Защо, попитал мъжът в обора, да не е болно нещо? Ммне, казал докторът, виж как лошо ме гледа! Демокрацията се роди от мизерията, а храната беше основната ни визитка. Сега, деситилетия по-късно, с малко закъснение(1-2 правителства), започнахме да оправяме ситуацията, и то под гръмкостта на думите "решителни действия", засягащи истинността на онова, което ни репродуцира. Истинността на храната е най-точното попадение за водене на политика, ние сме за храната и е време най-накрая да ядем вярната комбинация. За целта е необходима криминализация на несъответствието при производството й, за да може справянето след това да е справяне с престъпната небрежност на онези, които ни хранят. С нещо. Чудесна демокрация, чудесна революция, чудесен метаболизъм, и други -болизми. Важното е да успеем да се оттърсим от старата култура, не само на производство, но и хранене., Спрете колбасите, марш в градината. Лош вурст, кофти култура. Това е скритото послание на министерството на храните и другата култура. Втората започна да се глобализира, а тази, хранително-кожаро-вкусовата е истинското лице на прехода, защото казано е :кажи ми какво ядеш, за да ти кажа кой и колко ще те управлява! Нека стартира и операцията "Бели бъреци", да се готви и следващата, при която със сигурност вече ще го ядем истинския...салам.

Благадарности към Ники Георгиев!
п.с. Както се казваше в една реклама: "Свободата Санчо е в салама"!

Особености на българския курорт (текста е на Марина Евгениева)

„Царррррревица, моля!!! Царррррревица. ЦАРЕВИЧАНДО!!!. Получвате бонус веднага – хартийка и сол плюс четири кубика дърва за огрев"... Крясъците на плажната реклама не те оставят и за миг на спокойствие. Продавачите са двама, роми, почернели до неподозирани нюанси на черното. Като в рекламите на спирала за мигли. По-черни от черното. Носят еднакви фирмени тениски и бермуди, и се опитват с оригиналност да привлекат колкото се може повече клиенти. Не са много оригинални, но поне са по-симпатични от оригиналните отварачки за бутилки с формата на еректирал пенис в естествен размер, които се продават като сувенири в едно от десетките магазинчета по пътя за плажа "Харманите". Пенисите - отварачки са точно до детските пояси и студиото за временни татуировки с водоустойчив маркер, които от своя страна са нов хит по морето. Малко след тях могат да се намерят и огромни запалки в искрящи и грозни цветове, на които пише България или Созопол, и които освен, че палят цигари могат да светят като фенер, а и са с почти същите размери. Тук има всичко и по много. Много постройки, много пазари, много хора под много чадъри на малкото плажове, много огромни автомобили по малките улици на стария град, много кръчми, дюнерджийници, палачинкаджийници, продавачници на палта от естествен косъм, барчета, капанчета, механи, таверни, оферти, файтони, клоуни, питони, танцьори, ретро снимки, хотели, квартири... Като острови на нормалността могат да се намеря и рок-барове, където освен, че знаят какво е Pearl Jam пускат и песните им. Има и интернет дори на плажа стига някой симпатичен сервиьор да ти каже паролата на съседната кръчма. За сметка на WiFi на плажа почти няма място. Опасността да се разположиш удобно на хавлията и после да се окажеш с нечий задник до главата е огромна.



Въпреки всичко има една бледа сянка на стария Созопол. С много търпение и късмет можеш да видиш остатъците от нея. Те обаче не са в археологическия музей или около наскоро изровените мощи на св. Йоан Кръстител. Няма ги и около църквата в стария град, точно до която обаче има Салса Бар и реклама за уроци по латино танци. Сянката не е близо и до крепостната стена, по която руси момиченца идиотчета се катерят, за да ги снимат още по-русите и още по-идиотските им майки. Старият Созопол е в едва оцелелите малки семейни кръчмички, където сервират баба с очила на главата и дядо с моряшка фланелка. Той е там въпреки неодобрителните подмятания на голямата компания говореща на диалект, че се бави цацата и въпросите -„Тази ракия сега ли я варат?!". Там е в съзаклятническото подшушване на жената, че някои хора просто не знаят какво искат и много се "гевезят", и доловените въздишки на дядото, когато за пореден път някое невръстно летовниче пресече пътя му, докато той носи табла пълна с чаши... Старият Созопол е и при трите възрастни приятелки, които привечер сядат със сладолед до прословутата крепостна стена и гледат с почуда манифестацията от летуващи, която с часове шества по главната алея. Ядат си тези баби сладоледа и цъкат с език на еквилибристичния талант на момичетата с тънки като игли токчета, които балансират по калдаръмените улички, на модните извращения и странния нов свят изсипал се в древния град. Старият Созопол е сврян и сред смокините в малките бурканчета със сладко, които все още могат да се купят пред някои къщи заедно с покривчиците плетени на една кука. Все дефицитни стоки в модерния курортен град. Град, който много прилича на лош пачуърк съшит от неподходящи по цвят и материя платове от некадърен шивач. Град превърнал се в кошмарна комбинация от мечтите за бързо забогатяване на различни хора.

п.с Благодаря на Марина, че ми го даде назаем в моя блог!